Алхимия или чисто злато

Каквото и да говорим, както и да го определяме, хулим или възхваляваме, Кадийски е фигура, безспорна и непоносимо ярка личност, явление, бих казал, природен феномен, запречил кръгозора ни като планината, в подножието на която живее и не спира да бълва стихотворна реч. Пъплим по баира и се дивим на разни лъскави камъчета и цветенца, късаме ги и хербаризираме между страниците на книгите вкъщи, галим камъчетата и тръбим, че са скъпоценни. А подобни „стъкълца“ са пръснати с хиляди из сонетите му. Забелязваме ли ги, отбелязваме ли ги?...

Сонетите са неговата „Илиада“, „Ад“, „Изгубен рай“...

Неговата „Кървава песен“…

С тях той затваря една страница в българската поезия, която скоро никой няма да продължи – страницата на класическия стих. В най-общия смисъл на думата „класически“…

Както има занаяти, като медникарството или реденето на жълти павета например, които умират, така и римуваният стих по нашите ширини и височини е на път да изчезне. Кадийски не си прави никакви илюзии относно неговото бъдеще и своето творчество. Наясно е с всякакви насилия над словото у нас и се отнася философски, с присъщото на стоика пренебрежение към тях. Той своето вече го е свършил.

Нищо, че почти всички негови сонети в този негов том са изпълнени с мрачни предчувствия за старостта, скорошния край на човечеството и планетата, природни катаклизми и вселенски катастрофи, с напразни предупреждения към съвременния свят, сляп и глух за кървавите поуки на историята.

Но и с безпогрешен слух към неуловимите за човешкото ухо съзвучия и сърдечни тонове. С рядка за един егоцентрик, каквито обикновено са повечето творци, „отзивчивост към човешките болки“, както пишеха навремето критиците, чувствителност и състрадателност към онеправданите, бедните, забравените и отритнатите от обществото. С човещина.

Радвам се, че той е сред нас, че го има и като един истински Командир в поезията може да каже: „Ще остана на мястото си, за да обознача посоката, в която сме се движели“*.