Белите ми нощи

Белите ми нощи ме сполетяха внезапно. И сами започнаха да се пишат. При мен всички стихове така идват – самостоятелно, без да ме питат, без да мога да ги управлявам и без да искам да им държа юздите. Затова са верлибри, свободни стихове, които едва успявах да догонвам, когато успявах. Никога не съм държала сметка на стихотворенията си защо са такива – в момента, в който изписваш думите, те вече престават да са твои, живеят си своя живот. И тъй като са свободни, си избраха да прескачат пунктуацията, да не се препъват в точки и запетайки. Интелигентният читател не трябва да бъде ограничаван от автора във възприя­тията си – нека всеки си слага препинателните знаци според вътрешния си ритъм, придиханията и задъхванията. Според собствените си усещания. Така, мисля, е честно. Както казва Томас Хигинсън, „Когато една мисъл ти взима дъха, изискванията за граматика са несъстоятелни“. Та няма лошо да си глътнете граматиката в някоя бяла нощ, напротив, напротив…

Маргарита Петкова