Божи знак

... В огъня на ХІХ век, четири фигури – четири посоки. Четири човешки знака в историята на Балканския полуостров и все още огромната Османска империя. В лична битка с Времето, Народността, Религията, Насилието, Изкушението. Далечни и близки, непримирими и неразбрани, всеки откърмен със своя Бог, търсещи голямата Божия светлина. Българката София и турчинът Абдулалмаз, Нурие и Ангел – четири ярки съдби, изрязани с остър нож в една архаична азбука на догматични и жестоки, писани и неписани правила и закони.

Чедата на Аллаха срещу чедата на Христа. И едните, и другите са чеда на Бога, с една грижа, с една надежда, с един страх, с едно сърце. С един живот и една смърт. С едно щастие. Само едно.

Над Абдулалмаз и София е Божият знак. За него мечтаят посвоему и мюсюлманката Нурие, и християнинът Ангел. Божият знак е само знак, начало... А после?

Героите, обградени от човешки погледи, думи и сенки, вървят по по тъничкия, люшкащ се мост над пропастите на двата стари свята – християнския и мюсюлманския.

Оголената и погрозняла връв на времето иска да души и да души отново. Броеницата от бели и черни дни се къса и разпилява. Абдулалмаз и София искат да измият лицата си със слънце, да изтръгнат от душите си късовете черна сянка, която са засукали от горчивото от вековете мляко на тази балканска земя – била царство на едните и станала царство на другите. А утре как ще е?...

И все пак – в началото бе любовта...