Цветът на доброто

Пиши, без да поучаваш и да се натрапваш. Отдръпни се, наблюдавай, разкажи история и ако тя си заслужава, ще се превърне в разказ.

Ах, защо трябва да живеем така дълго, защо трябва да остаряваме, за какво са ни годините, след като е преминала младостта? Не може ли да изживеем първите любовни мигове, първото сближаване на телата, първите задъхани думи, да ги изживеем два пъти, най-много три, да ги изживеем едни и същи, но сякаш не са се случвали и после всичко да свършва изведнъж, без да идва старостта?

– Хората така любопитно се взираха в нас! – споделяла жената – Търсеха да видят мъката ни, а ние упорито я криехме... така правят хората... гледат те изпитателно, когато знаят, че най- много те боли!

Да, решено е, ще крие от всички смъртта на баща си няколко дни, до края на седмицата, когато е датата за пенсията. Колкото и да е непоносимо, ще живее в една стая с мъртвия, докато я получи с пълномощното. С нея ще плати сметките и погребението, така е редно, от кой и откъде ще вземе пари иначе?

„Насаме с мъртвец“

РАЗКАЗИТЕ НА СВЕТОСЛАВ

Светът е създаден от груба материя. Или поне така ни се струва на нас – хората на изкуството. Твърде голяма е разликата (поне според нашите усещания) между грубата същност на битието и копнежът по фина и изискана хармония на нашите души. В разказите на Светослав Дончев има и от двете. С едри и мъжествени удари на четката той - като истински майстор - е нарисувал грубата действителност. На нашето познато село; действителността живееща сред тръните, сред бедните къщици и фургони с едва димящи коминчета. И тук там – отново с чудесно майстоство и проникновение – се прокрадва нашият копнеж по фината хармония. Която никога няма да достигнем. Но тя ще продължи да бъде наше щастие. В далечината.

Калин Терзийски