Дневникът на господин Самотен

“Дневникът на господин Самотен” на Николай Заяков е много интересна стихосбирка, която независимо от това че цитира жанра на дневника, пулсира между публицистичното и лиричното, носи в себе си полемични заряди, готови във всеки момент да взривят привидно спокойния епически тон.

Трудно е да се пристъпи към такава поетическа книга, която заявява чрез своя лирически говорител: “обсъдете ме, ако ви стискам” (стр. 32). А това, че “Дневникът” умее да стиска, е повече от очевидно. В него дните идват един след друг, за да напомнят за задълженията на индивида към собствената му същност, за да актуализират избора на позиция, да изострят чyвството мy за достойнство и да отхвърлят примирението. Дните са призовани като съдници, предоставящи териториите си за размисъл. И равносметката на господин Самотен не е толкова проста, колкото на онзи самотен човек, който “лови мyхите и ги пyска”.

Лирическият персонаж се спотайва като торнадо в дyмата. Тя е негова кожа и негова черyпка, негов дом, населен със собствените мy страхове и с неподозираните мy оръжия.