Доктор Живаго

През 1955 г. Борис Пастернак завършва своя монументален роман „Доктор Живаго”, който обаче е забранен за публикуване поради двусмислената позиция на автора към Октомврийската революция и последвалите промени в живота на страната. През 1957 г. ръкописът е пренесен зад граница и издаден от италианското издателство „Фелтринели”. През 1958 г. Пастернак е отличен с Нобеловата награда за литература, която поради политически натиск е принуден да откаже. Скоро след последвалата унищожителна кампания срещу „антисъветския” роман и „предателството” на неговия автор Пастернак умира в Переделкино.

В Съветския съюз „Доктор Живаго“ е издаден посмъртно едва през 1988 г.

Първото българско издание на „Доктор Живаго” е осъществено само една година след съветското – в четири последователни броя на списание „Факел” (в 5–6 брой от 1988 г. и 1–2 брой от 1989 г.). Инициатор е Георги Борисов – водеща фигура в списанието, който възлага превода на известната преводачка София Бранц и е негов първи редактор. В журналния вариант романът е публикуван без последната част – „Стихотворения на Юрий Живаго”. Като отделна книга „Доктор Живаго” (в същия превод) излиза през 1989 г. в издателство „Народна култура”, като в изданието вече са включени и стихотворенията на Юрий Живаго/Пастернак в превод на Кирил Кадийски. След 35 години издателство „Колибри” възпроизвежда интегралния текст на първото оригинално издание на „Доктор Живаго” в превода на София Бранц, тоест то включва и последната, седемнайсета част на романа („Стихотворения на Юрий Живаго”) – сегмент от творбата, който има изключително важна роля за нейното разбиране и тълкуване. Преводът на стиховете в редактиран вариант отново е на големия поет и преводач Кирил Кадийски.

Романът „Доктор Живаго”, писан в продължение на цяло десетилетие (1945–1955), обобщава творческия опит на писателя и е реализация на замисъла му да създаде мащабно произведения за Руската революция (1917) и Гражданската война, за съдбата на руската интелигенция на фона на историческите катаклизми в Русия от началото на XX век до Отечествената война. Обръщайки се към прозата, Пастернак създава сложна картина на нравствения и духовния живот на епохата и се докосва до съкровени аспекти на човешкото съществуване: тайнството на живота и смъртта, вярата, вкоренеността на личността в културата и в неизбежния ход на историята, ролята на изкуството в преодоляването на дисхармонията, която пораждат войната и революцията в битието на човека.

По думите на акад. Лихачов „Доктор Живаго” е и поетическа изповед, „лирическа автобиография”, в която поетът Борис Пастернак е разказал историята на душата си. Духовната история на своето поколение.

23

Магдалина

I

Щом мръкне – идва демон луд:
за мойто минало разплата.
И спомените за разврата
гризат сърцето ми, че в блуд –
робиня на мъжа разплут –
аз бях глупачка всепризната
на улицата – мой приют.
Последни мигове пълзят
и ще настане тъмнината,
ала преди да изтекат,
живота си, докрай изгребан,
подобно алабастров съд
разбивам, господи, пред тебе.
Сега къде ли бих била,
учителю и мой спасител,
ако в среднощната мъгла
не беше вечността дошла
като пореден посетител,
комуто казвам аз: ела!    

 Но обясни какво е грях
и смърт, и ад, и пламък черен –
когато с тебе заживях,
като филиз със ствол се слях
и сраснах с теб в скръбта безмерна.
Когато твоите крака
положила съм на колене
и вече може би така
обвивам кръста свят с ръка
и трескаво, с благоговение
подготвям те за погребение.

24

Магдалина

II

Суетнята празнична не спира.
Но далеч от всичко, съм дошла
и с ведро в ръце измивам с миро
твоите пречисти ходила.
Търся аз сандалите къде са
опипом, не виждам от сълзи.
Пред очите ми виси завеса –
моите разпуснати коси.
Сложих върху скута си нозете
и в сълзи окъпах ги, Христе,
и гердан от бисер ги оплете,
като в кърпа в къдрите са те.
Бъдещето виждам най-подробно,
сякаш си го спрял самият ти.
Да предсказвам вече съм способна,
че Сибила в мен се въплъти.
Тежката завеса в храма душен
ще се съдере след някой ден
и земята с тътен ще се люшне,
може би от жалост и към мен.

Докато конвоят се разтуря,
ще се разредят околовръст.
Ще се мъчи като смерч при буря
в свода да се вдигне твоят кръст.
Просната пред святото разпятие,
ще замра със сгърчено лице.
Колко само ще дариш с обятие –
своите разпънати ръце.
За кого е тая мъка свята,
тая мощ и тия далнини?
Колко са душите, съществата?
И реки, села и планини?
Но такава пустота пред мене
ще разтвори кръстът полетял,
че ще дораста до възкресение
в тоя страшно кратък интервал.