Империя

Новата книга на Джеръми Паксман “Империя” ни води на увлекателно пътешествие от опиумните полета на Китай до далечна Африка в търсене на британската идентичност

Британската империя може да е спомен за отминала слава, но тя продължава да присъства навсякъде – и в границите на Обединеното кралство, в етническия състав на населението му, в архитектурата, в сегашните решения на политиците и почитта към безразсъдно смели герои и авантюристи. Британската империя присъства неотклонно в идеята за принадлежност към Британия – в спортовете, в сградите, в пътешествията и търговията, в кухнята или в типично британското пристрастие да се подкрепят загубени каузи. С обичайното си остро перо и искрящо чувство за хумор Джеръми Паксман достига в анализа си до самото сърце на империята. Със спомени на очевидци, митове и истини за империята, през смях и сълзи блестящият журналист съживява трагедията, комедията и величието на империята и отдава дължимото на нейните строители - от пирати и роботърговци до свещеници, самоотвержени изследователи, търговци и болезнено амбициозни неудачници.

Дали Британската империя е управлявала своите колонии справедливо? Вярвате ли, че е “цивилизовала” успешно диваците от далечните земи? На тези и много други въпроси отговаря известният писател и журналист на BBC Джеръми Паксман.  Новият роман на автора на “Англичаните” се фокусира върху историята на Британската империя, а по мотиви от него BBC заснема и успешен сериал. Имперският дух се усеща навсякъде, от самото съществуване на Обединеното кралство до етническото разнообразие в нейните градове. То се отразява на всичко – от решенията на министър-председателя да изпрати войски в дадена област на конфликт, до приключенията на английските мореплаватели зад граница, на които всички се възхищаваме. От спортовете, в които англичаните са традиционно силни до архитектурата на техните сгради и начина, по който търгуват или пътуват.

Чрез своя проницателен и остроумен анализ Джеръми Паксман прави внимателна дисекция на самото сърце на империята. Описвайки процеса на подбор на колониалните чиновници, важността на различните видове спорт, ежедневието на съпругите на колониалните чиновници и невероятния край на генерал Гордън от Хартум, Паксман брилянтно вдъхва живот на трагедията и комедията на Британската империя и разкрива нейния дълбок и дълготраен ефект върху английската нация.

Паксман се вглежда внимателно и безпристрастно в 400 годишната история на изграждането на Британската империя и начинът, по който тя е формирала както националното самосъзнание, така и отношенията на нацията с другите народи.

За щастие съществували напътствия за имперската домакиня, събрани в „Пълен наръчник за готвене и поддържане на домакинството в Индия“ (издаден през 1888 г.), нещо като „Госпожа Бийтън“ за младата „мемсахиб“, „в който се описват задълженията на господарката и прислужниците, начина на управление на дома и са представени практични рецепти за приготвяне на всички видове храна“. Писан в голямата си част от Флора Ани Стийл, съпруга на държавен чиновник в Пенджаб, наръчникът съдържа делови, практични съвети за всичко – от готвене до лекуване на ухапвания от куче. У госпожа Стийл нямало и помен от аристократизъм (баща ù бил назначен от британското правителство политически съветник на местни владетели, разорен от рухването на една колониална банка), но в Индия тя си оставала представител на управляващата класа и ленивата и ирония прозира от всяка страница. Би било некоректно да я опишем като враждебно настроена към индийците, но тя си остава част от британското управление на страната, и целта на наръчника не била да помогне на жените да станат индийки, а да им подскаже как да създадат възможно най-точно копие на живота в Британия.

Сред рецептите и имало всякакви – и прозаични (задушени котлети), и екзотични (бъбреци в шампанско или Ферозпурски сладкиш). Но съветите ù как да се управлява кухнята може да послужат като илюстрация на цялото британско присъствие в Индия: „Трябва да се подготвите за мръсотия, безгранична, невъобразима мръсотия, преди поколения от господарки да успеят да изкоренят навиците, вкоренени от незапомнени времена.“ Новопристигналата съпруга трябвало да научи местния език колкото е възможно по-бързо, дори само за да може да управлява по-ефективно прислужниците си, защото „индийският прислужник е като дете във всяко отношение освен по възраст и трябва да се отнасяте с него като с дете; което ще рече кротко, но с неотстъпчива строгост.“ Излишно е да се споменава, че нямало недостиг на прислуга от всякакъв вид – от икономи през готвачи и така наречените „китмутгари“, които поднасяли храната, „мусолхи“, които се занимавали с прането, „бийсти“, които осигурявали водата, „айя“ или бавачка, която се грижела за децата, „сайс“, което означава коняр, „дирзи“ – шивачка и „доби“ – перачка, да не споменаваме за чистачите, които изпразвали нощните гърнета и градинарите, които трябвало да се научат да отглеждат секирчета. Цялата тази прислуга била контролирана с помощта на строг домашен режим, налаган с постоянна бдителност, с награди и наказания. Най-голямата отговорност било даването на личен пример, защото една немарлива господарка скоро щяла да установи, че и прислужниците и не поддържат ред, а онази, която проявявала прекалена търпимост, щяла да бъде обслужвана от мързеливци.

Катастрофално било да се поддадеш на убеждението, че ако искаш нещо да се свърши както трябва, се налага да си го свършиш сама. В наръчника е подчертано с курсив: Никога не вършете работа, която един добре обучен прислужник би трябвало да може да свърши. Ако този, с когото разполагате, не желае или не може да я свърши, намерете друг, който може.

 // Related book:
// Author blog id:blogs/authors/17627740