Инсомния

КОГАТО ДОЙДЕ ПОЕЗИЯТА

Вкуса на устните й чувствам,

внезапно блъсва се в косите ми,

в очите ми - и ослепявам,

на колене от много светлина.

Безмилостно - по всички улици,

пейзажи и пристанища - 

във къщата. До раклата.

До стария прозорец със дърветата.

Където вижда се полето. 

И цяла нощ на устни и на чам ухае.

Тя идва - виждам я: обляга се,

почива и задъхва се по стълбата.

Във стаята. До раклата. Спасявай ме.

И залеза - по дяволите залеза.

Безпомощна - 

за да си тръгне пак, докоснала

очите ми и думите. Всеопрощаваща

измените и страшно истинска.

Тъй истинска, че стиховете ми… 

по дяволите стиховете. Искам я. 

Тя идва в изумените ми думи. Истинска. 

Като приятел, враг, като религия. 

До фанатичност сплетена в душата ми. 

Във думите. Къде е тя? Обичам я. 

Там - в стаята. До раклата. Усещам я. 

Задъхана, нелепо милосърдна. Чувам я. 

Тя свири с вятъра…

по дяволите вятъра. Спасява ме. 

Защото се превръща в стихове. 

Повече за книгата може да прочете тук.