Калокаин

Ако изкрещя насред някоя метростанция, когато навън се изливат най-многолюдните тълпи, или пък по време на празнично събиране, с високоговорител в ръка – то виковете ми пак не биха стигнали до тъпанчетата на повече от няколко души в цялата многомилионна Световна държава, а и от тях биха отскочили обратно като празен шум. Аз съм винтче в машината. Същество, на което са отнели живота… И все пак: точно сега знам, че това не е вярно. Разбира се, калокаинът ми дава безразсъдна надежда – всичко става лесно, ясно и спокойно. Все пак съм жив – въпреки всичко, което са ми отнели – и сега знам, че това, което съм, ще поеме нанякъде. Виждал съм властта на смъртта да се разпростира над света във все по-широки кръгове, но няма ли и властта на живота своите кръгове, макар да не съм успял да ги различа? Да, да, знам, това е от действието на калокаина, но не може ли все пак да е вярно?