Лего

Борис Акунин изгражда истински литературен лабиринт в новия си шедьовър – интелектуално приключение, магичен филологически калейдоскоп, написан в стила на руските класици

Винаги оригинален и пълен с изненади, Борис Акунин за пореден път надминава всички очаквания с новия си роман. Той прави немислимото: едновременно отдава почит на великите руски класици и ги надгражда по неповторим начин. Това е оригинален литературен експеримент, изящно взаимодействие между стил и замисъл, интелектуален празник за сетивата. Както подсказва заглавието, „Лего“ е конструктор от думи, епохи, стилове и идеи, в който всяка глава е написана в стилистиката на различен руски класик – от Лермонтов и Гогол, през Достоевски и Булгаков до Солженицин и Сорокин.

Още със заглавието си романът издава двойната си природа. „Лего“ е едновременно препратка към детския конструктор и игра с имената на ЛЕрмонтов и ГОгол, които задават тона на първите глави. Така започва едно филологично приключение без аналог, в което читателят е деен участник. Свързващата сюжета нишка е загадъчната история на една испанска монета, разчупена на две половини, които преминават от герой на герой, от епоха в епоха в продължение на близо два века – от средата на XIX век до разрушаването на Кримския мост през 2022 г.

Ако някога сте се питали какво би станало, ако Толстой, Чехов, Пелевин и братя Стругацки пишеха един и същи роман заедно, отговорът вече ви е ясен. Акунин влиза в кожата на своите литературни предци и създава неповторим текст, в който блести както техният гений, така и неговият собствен. Няма друг писател за последните години, който така уверено и изящно да балансира между история, стилистика, философия и забавление. Новият му шедьовър е литературна наслада, интелектуална игра, емоционално преживяване.

Тази книга ще промени отношението ви към класиката и ще ви накара да се смеете, замисляте и ужасявате – понякога в рамките на една страница. Борис Акунин ни представя огледало на съвременността, проекция на бъдещето и рентген на човешкото – в цялата му сложност и красота. В новия му роман думите се подреждат като елементи от интелигентна игра, но всяко парченце носи заряд, идея, послание. Резултатът е задължително четиво за всеки, който обича литературата – и преди всичко за онези, които вярват, че тя все още има силата да удивлява, вдъхновява и преобразява.

       Проклятието на семейство Сандовал

 

Преди да стане главен министър, херцог Лерма и прочее, основателят на нашия род Франсиско Гомес де Сандовал-и-Рохас е бил безделник, измъчващ се от скука и впускащ се във всякакви авантюри в търсене на спасение от нея. Именно такива субекти, подобни на пословичния loose cannon, най-често достигат величие, ако не си прекършат врата по пътя към него.

Веднъж, доста преди величието, дон Франсиско – по това време е бил на около двадесет и пет години – се озовал във Венеция, където проиграл всичко до шушка, като от цялото му имущество останала само шпагата. Бидейки истински католик, тоест свято вярвайки в силата на молитвата, той се обърнал със страстна молба към свети Марк, покровителя на плаващия град, за спасение от позора на ямата за длъжници. И какво станало? В опустялата според него кесия изведнъж се оказала сребърна монета – песо от осем реала, по чудо оцеляла след играта. 

Въодушевен от този знак, дон Франсиско, разбира се, отново тръгнал към дома на греха, уверен, че при толкова явно покровителство от небесата ще съумее да убеди Фортуна да действа в негова полза и ще спечели.

Докато нашият кабалеро минавал по моста Риалто, към него се обърнал белобрад просяк, до когото седяло рижо куче.

– Сеньор – казал просякът – премръзнал съм и нямам сили, а моето куче скимти от глад. Смилете се, спасете ни!

Макар и хаймана, дон Франсиско бил добряк. Не могъл да остави нещастния без милостиня. Освен това комарджиите са суеверни люде, а да не дадеш милостиня преди игра е лош знак. Ще заложа половин песо, казал си идалгото. Извадил единствената монета и с един удар на своя кинжал от несравнимата толедска стомана разсякъл песото на две. По онова време песото е било сребърно, с точно тегло, и монетите от осем реала при плащане често се режели на две, на четири и дори на осем части.

През онази вечер моят роднина имал приказен късмет. Заложил четири пъти, едно към четири и всеки път печелел, така че четирите реала се превърнали в хиляда. Оттогава в семейство Сандовал четворката се смята за щастливо число.

А през нощта Франсиско сънувал сън, който е записан в нашата хроника.

На щастливеца му се явил просякът от моста Риалто, но старецът не бил в дрипи, а издокаран в сияйни одежди, и рижият пес се превърнал в огнегрив лъв. Спящият разбрал, че пред него е самият свети Марк, покровителят на Венеция.

– Ти не си коравосърдечен, но не си и сърдечен, не си малодушен, но не си и великодушен – рекъл гръмогласно светецът. – Само онзи, който се отдава целият, ще достигне блаженство, но измерващият Божията любов с мерна мярка ще остане полусит и полугол. Ти и потомството ти ще бъдете полущастливи и полунещастни, не пламенни и не студени, а само топли, докато половинките на този сребърник не се съединят.

Свети Марк отворил ръката си. На нея лежала същата онази монета, но не разсечена на две, а цяла. Лъвът взел песото от дланта на светеца с острите си зъби и отишъл при моя роднина.

– Вземи – повелил евангелистът.

Дон Франсиско дръпнал монетата, но лъвът я държал здраво. Идалгото дръпнал с все сила – и между пръстите му останала половинка. Сиянието помръкнало, видението изчезнало. Но на сутринта, щом се събудил, моят родоначалник открил, че стиска в юмрука си парче монета със следи от зъби.

Оттогава някогашният безделник се променил. Превърнал се в целеустремен човек с високи помисли. Имал късмет във всички начинания. Кралят ценял дон Франсиско заради ума и доблестта му, направил го първи министър, възвел го в херцогско достойнство, но нито успехите, нито почестите правели галеника на Фортуна щастлив, дните му били безрадостни. Веселието му било скучно, богатството и властта не го опиянявали, любовта на красавиците го топлела, но не го възпламенявала. Всичко му било като на библейския цар, суета и гонене на вятър. Когато остарял, той се отдалечил от света и дал монашески обет, но не намерил душевно успокоение и под расото. На гробницата му е изписано на латински „Половин живот не е живот“.

Наследниците на първия херцог са носели на гърдите си този медальон и всички са търсели „el Parte de Leon“ – в нашето семейство този израз има различен смисъл, не е като при другите хора. И всеки Сандовал се е томил от пустотата на битието и никой не е благодарил на съдбата си в края на живота.

 

Пишех ситно и успях да събера разказа на листа, като го изписах от двете страни. Не ми стигна мястото само за moralitè, но това май е за добро. Аз съм осмият и явно последният херцог Лерма, не търся „лъвския пай“, защото да търсиш онова, което не съществува – това означава да се обричаш на нещастие. Възнамерявам да доживея до края на дните си – както се получи, пък било то и със скуката – и като се изправя пред свети Марк, да му върна моята половинка на песото. А впрочем няма никакъв Марк, няма и отвъден живот. И аз самият не знам защо нося този глупав медальон.

Тя идва!

// Related book:collections/30406112
// Author blog id:blogs/authors/17627084