Лична антология

Творчеството на Венюс Кури-Гата е щедро захранено от френската и ливанската култура. От тяхната амалгама се ражда неповторимото очарование на нейната поетика. Въпреки че избира да пише на френския език, арабските ритми и тропи съществуват пълноправно и осезаемо в творчеството ѝ. Семейните призраци и обсебващите теми за смъртта, женствеността, имиграцията, културния конфликт обитават нейното писане с изумително метафорично богатство, напоено от въображението, изразните средства и привкуса на арабския език и поезия. Преживяването на безнадеждност и загуба осигуряват централните мотиви в стихотворенията ѝ: експресивни и мрачни картини на сюрреалистично отчуждение.

За „Лична антология“, съставена от самата нея, през 1997 г. ѝ е присъдена наградата „Жюл Сюпервиел“. Антологията включва неиздавани стихове (1995 – 1996) и подбор от няколко стихосбирки: „Сказания за един глинен народ“ (1992), „Монолог на мъртвия“ (1987), „Препъналото се слънце“ (1982), „Сенките и техните вопли“ (1979), „Кой говори вместо ясмина“ (1980) и „Състраданието на камъните“ (2001).

„Защо е тази натрапчива нужда да говоря за смъртта? – четем в предисловието от авторката. – Думата „смърт“ ли стои в основата на заглавията в книгите ми? „Врява за една мъртва луна“, „Мъртвите нямат сянка“, „Мъртъв дом“, „Монолог на мъртвия“. Трябва да се върнем към годината 1975-а, когато до мен достигаше непоносимото зрелище на един удавен в кръвта си Ливан. … Упреквах се, че превръщам мъртвите в словесна материя, че ги строявам като оловни войници по моите страници, но бях неспособна да посегна към други сюжети.“

За радост на читателя, дори към смъртта Венюс Кури-Гата подхожда без натрапчив драматизъм. От страданието и състраданието тя извлича изкуство от висока проба. Поезията ѝ, заредена с човеколюбие, носи утеха във времена на бездуховност и връща надеждата в жреческата роля на поета.