МЕКО КАЗАНО

Макар да беше нощ, малката уличка край градския парк, на която живееха Светльови, беше цялата жълта и червена, защото цветовете на есента се виждаха и в тъмното – нещо невероятно и на което още не може да бъде дадено обяснение. Толкоз беше хубаво, че можеше да се напише за него така:

„Ах, колко е хубаво! Листата са всички

сякаш от блокче за водни боички:

виж, ясенът, който цял в пламък червен е,

се моли на бука: – Дай жълто на мене! –

а жълтият бук му отвръща: – Съгласен,

но дай ми ти първо червенко от ясен!

И толкоз са пъстри и шарени всички,

че няма в боичките толкоз понички,

какви ти понички! – езикът ни даже

не може със думи докрай да изкаже

колко е хубаво!…“

„Но Светльо се мъчеше да заспи в своята стаичка и едва ли виждаше всичко това. Беше си взел в креватчето шестте индианеца от пластмаса и един му се беше отпечатал на бузата.

Прозорецът беше само притворен и едно голямо Куче го бутна и влезе с мек скок в стаята. Седна на ръба на креватчето и засвири с тромпета си някаква тъжна музика.

И странно беше, че Светльо отвори очи не когато то засвири, а когато замлъкна последният му звук.“

 

Стр. 35

Формат: 8/60/90

Печатни коли: 4,5

ISBN: 954-739-087-2