Моята изповед

Аз съм Анжела Пенчева.

Родена съм в София на 27.07.1967 година.

От раждането си имам една много добра приятелка – бих казала, че тя е второто ми Аз. Тя винаги най-добре знае как се чувствам – дали имам нужда от нещо или не. Това е моята инвалидна количка.

Започнах да пиша стихове, когато се влюбих силно за първи път в момче, което съм виждала един-единствен път през живота ми преди 17–18 години, но това беше достатъчно да напиша стихотворение за него. Оттогава, когато имам такива откраднати мигове, аз ги пресъздавам в стиховете си.

***

Дошла съм на този свят не с вик, както всички очакват да прочетат, но щом тези редове ги има, значи, че и мен ме има.

Анжела не е приятелката, която си мечтаеш да имаш. С нея е трудно да се говори. Не защото няма какво да си кажете, а защото се изисква особено търпение от твоя страна, за да съединиш буквите, когато ти ги посочи в табличката си, в думи и изречения. С нея ще ти е трудно и да седнеш на кафе. Защото ще трябва да се съобразиш дали мястото е достъпно за количката ѝ, да ѝ помогнеш да си изпие кафето, тъй като тя не може сама. С нея ще ти е трудно да правиш много от нещата, които правиш с другите си приятелки. Като да излезеш спонтанно на кръчма. Или да отидеш на шопинг. Или да бъбриш безспир. Но Анжела е приятелката, която ще ти даде много повече от това. Ще ти отвори един нов свят. Свят, в който всеки дъх е борба и предизвикателство. Свят, в който се научаваш на безкрайно търпение и изобретателност, за да оцелееш. Свят, в който научаваш, че човек стига да иска, може да проходи и на 40 години. И да не се отказва от мечтите си. Никога.

Ива Кала