Неизбежна гибел

- Спомняш ли си? - отново попита той.- Половин година след това вече бяхме готови за поход. На мен ми дадоха осем дни отпуск и заминах за Граал. Заминах, защото като дете бях ходил веднъж там. Отидох, беше есен и меланхолично се разхождах по меката пръст из елшовите гори, в която краката ти потъват. Балтийско море беше полудяло и курортистите се брояха на пръсти. Десет прилични жени имаше на склад и с шест от тях спах. Близкото бъдеще беше решило да ме преработи на кървавица. Какво да правя дотогава? Да чета книги? Да работя върху характера си? Да печеля пари? Седях в една огромна чакалня, която се наричаше Европа. След осем дни влакът тръгва. Това ми беше ясно. Но накъде тръгваше и какво щеше да стане с мен, това никой не знаеше. А сега отново седим в чакалнята, и тя отново се казва Европа! И отново не знаем какво ще се случи. Живеем временно, на инфлацията краят й не се вижда! - По дяволите! - извика Лабуде. – Ако всички мислят като теб, никога няма да се стабилизираме! Аз да не би да не усещам временния характер на епохата ни? Гадното настроение да не е само твоя привилегия? Само че аз не съм наблюдател, а се опитвам да действам разумно. - Разумните никога няма да дойдат на власт – рече Фабиан. – Честните пък съвсем. - А, така ли? - Лабуде пристъпи плътно пред приятеля си и го хвана с две ръце за яката на палтото. - Не би ли трябвало въпреки това да се опитат?