Огненият пръст

"Ако Пушкин беше опитал да напише детективски роман, може би щеше да се получи нещо подобно" - Ню Йорк Таймс

Популярният руски писател Борис Акунин се впуска в ново амбициозно начинание - докато пише своята "История на руската държава", писателят съпровожда всеки том с повести, илюстриращи една дълга и драматична история на възходи и падения.

"Огненият пръст“, първият роман от новата поредица, започва така...

Много, много отдавна, далеч на Север, пренебрегвани от всевластната Византия, живеят славянски племена – разединени и в постоянна война едно с друго. Императорът в Константинопол има далеч по-тежки грижи, сред които и младата държава на българите, забила се като трън в плътта на старата империя.

// Second paragraph description

И все пак, Константинопол освен всичко останало е и център на активен шпионаж за благото на Византия, а съветниците на императора узнават, че един по-заможен и властен княз, някой си Кий, е събрал около себе си по-голяма войска и богатствата му може да му помогнат да основе държава...

// Full Text excerpt

Борис обясняваше колко сладък е бил животът в Цариград при двора на император Балдуин. Как рицарите, тамошните старши дружинници, се забавлявали с луди игри – турнири. Сражавали се с тъпи копия на кон и с ненаточени мечове пеша, владетелят награждавал победителите, а хубави девойки ги окичвали с ленти и венци от цветя.

След това разказа за битката при Адрианопол, където Балдуин и всичките му смели витязи паднали от българските мечове и стрелите на половците.

– Нашите рицари бяха седем стотици, пехотинците – десетина хиляди. А цар Калоян изведе на полето огромна войска, към четиридесет хиляди. Но ние не трепнахме. Устремихме се срещу тях с тръби, с викове – всеки рицар си има свой боен вик. Земята се разтрепери от тропота. Българите се пръснаха настрани, а половците хукнаха да бягат. Ние след тях! Но конете им са леки, а нашите – тежки. Взехме да се разтягаме в преследването. Едни препускаха по-бързо, други по-бавно. Тогава половците взеха да се обръщат и да свалят предните с примки от седлата. Лоша работа. Втурнахме се назад – а българите отново се събраха и тръгнаха с копията напред, не ни пускат. И стрелите се сипят като дъжд – отпред, отзад.

Дружинниците слушаха, свили вежди, със спотаен дъх. Мнозина се бяха озовавали под половския дъжд от стрели, знаеха какво е.

– Е, на рицаря стрелите нищо не могат да сторят, ако са му добри доспехите. Чукат по бронята като градушка и се чупят. А пък примката е друго нещо. И мен, както много други, така ме хванаха – с подлото въже. Дръпнаха ме като риба с въдица. А доспехите са тежки. Като паднеш наземи, без чужда помощ ставане няма. Така и се озовах в плен. Ех – въздъхна Борис, – глупав бях. Чак след това измислих как рицар с доспехи да се предпази от примките. Да ви покажа ли?

– Покажи! Покажи! – зашумяха дружинниците.

Нататък стана още по-интересно.

Борис нареди да сложат на богатирския му кон специални конски доспехи, които висяха едва ли не до земята. И без това огромният Роланд заприлича на приказно чудовище, покрито с метални люспи. Борис също беше облечен с чуждестранните доспехи. Шлемът – като ведро: лицето е цялото закрито, само отпред има процепи за очите и малки дупчици за дишане, а на него от двете страни по един рог от бик. На раменете стоманени полукръгове, гърдите покрити с цяла пластина. Същите такива имаше и по хълбоците и на гърба. На бедрата – оребрена, също стоманена пола. Надолу броня и на краката, наколенници, и железни обувки с остри шпори. Голямо дрънчене, голямо скърцане, голям грохот! В седлото го качиха четирима души, от верандата.

Стоманеният кентавър препусна из двора – страховита гледка. Все едно че е един от конниците, за които се разказва в „Апокалипсиса“ на Йоан, че броните им са огнени, а главите на конете са лъвски и изригват огън, дим и сяра.

// Related book:
// Author blog id:blogs/authors/17627084