Отказах да умра

„Не вярвах, че се е самоубил, докато не видях тяло­то. Тялото е доказателство за всичко. Животът е едно тяло, по което стъпваш. Неговото беше смазано. Е, не буквално. Гримьорите се бяха постарали. Познах го, раз­бира се – това беше брат ми.

…

Не съжалявам, че се самоуби – съжалявам само за това, че аз не го напра­вих, а направих друго – започнах да пиша стихотворения; тоест по някакъв начин останах в света, но луд за него. Ами, това е разказ за един живот след това.“

Първият роман на Росен Желязков ни превежда през живот, обречен на недостатъци, несгоди, неми викове и смърт, като с искреността си ни държи не за ръката, а за гушата. Болезнено откровен относно собствените си пороци, той сякаш дълбае в отворените рани на читателя, готов да го оскърби и отврати в името на истината – истината за похотта, низостта и безчестието, но също и за любовта, героизма и достойнството.

Тази книга поставя егото на изпитание; езикът и съдържанието ѝ са съвършено непосредствени; а единственото, което не може да предизвика, е безразличие.

Або