Ох, лю(бо)в

"Прониквах в нея милиметър по милиметър, сякаш нишките, които я държаха цяла, щяха да се скъсат при най-малката грубост. Тя се разтваряше под слабините ми с незабележимата готовност на розов цвят, подлагащ боязливо, гънка по гънка своята жадна за светли ласки сърцевина. И двамата нямаше закъде да бързаме, Ена - защото в природата, която обитаваше, времето бе застинала каменна река, а аз - понеже исках безкрайно да се наслаждавам на странната ни закъсняла среща. Преди много години, в купчината гранитни отломъци хищният ми стремеж бе да я покоря, да я разтърся с мощта на себичната си младост, хранеща се с разбити сърца. Не бях успял и я наказах с бягството си. Ала в този вълшебен миг не исках никъде да бягам, копнеех сливането ни да продължи безкрайно, клетките на моето и нейното тяло да се откъснат една по една от бремето на досегашната си унаследеност и в щастливия хаос на новото зараждане да създадат обща плът, в която отмалели да се разтворим.” Иван Голев