Пинк Фройд

СЕДМИЯТ ПЪТ (един от разкази в книгата)

 

Слънцето е спряло високо в юлското небе над Краино. Изгубило е посоката към залеза, върти се ядно и жари в гнева си напуканата земя на селото.

Тук-там по нивите още стоят бали слама, изсъхнали като барут. Всичко живо се е изпокрило след жътвата.

В Зимника – селската кръчма, седят кметът Мачев, даскал Иван и поп Стефан, кротко си пийват и сладко си приказват.

 

– Отче, да ме прощаваш, ама аз в тия вашите приказки за предопределението не вярвам! Суеверие е това – подхваща даскалът.

– Суеверие, казваш – усмихва се отчето и отпива ценителска глътка ракийка. – Вие не сте кореняци и не го помните, ама имаше преди двайсетина години тука един пощальон. Треснат Недко му викаха всички, щото шест пъти мълния го беше удряла...

 

– А стига бе! Шест пъти? – вдига вежда даскалът.

 

– Шест! – отсича светиня му. – И все по пътя, насред полето. Не знам за какви грехове, нито лошо да бе сторил на някой, но Господ му беше дигнал мерника на Недко. Мир на душата му!... Последния път гръмотевицата от ясно небе го удари. Окончателно. Ама най-чудното беше, че точно като го погребахме, изви буря и седми гръм удари точно в пресния гроб – тук отчето се прекръства и замълчава умислено.

 

– Седми гръм, значи! – впечатлява се даскалът и се втренчва в пълзящата по ръба на чашата му муха.В настъпилата тишина се чува само скърцането на кърпа по стъклената кана, която кръчмарят Стойко бърше от пет минути, потънал в нещо свое.

 

– Това – кръсти се кметът на свой ред – седмият път... в гроба. Контролен изстрел, един вид!

Отвън, някъде от север долита далечен небесен грохот. Много далечен.

Като намек.