Писмо в небето

Следя поезията на Владимир Левчев от съвместното ни пребиваване в изд.

„Народна култура”. Още в крехкостта на онези  негови години бях силно впечатлен от проявеното завидно майсторство  в емблематичната му (според усещането ми)  книга „Кой сънува моя живот”. Впечатляваше ме деликатността и  изтънчената чувствителност в атмосферно-импресионистичното звучене на поезията му, проникната от освободеността и широтата на личната му култура  и споходилите го интереси към будизма и ранното християнство. Сам беше преводач на най-хубавата част от „Махабхарата”, санскритската поема „Бхагавадгита”.

 

И сега в „Писмо в небето” виждам тази многосъставна линия възобновена, но

този път зачената от синовна съпричастност към буквите и словото с любопитната орнаментика на старобългарските образци.  И нататък това втурнато разточителство от идеи, образи и метафори, сред облика на този наш разрушителен и алогичен свят. С неизбежния епилог на една интелектуална молитва, осенена от възклика на множество мисловни и културни визии. За мен Владимир Левчев е между най-утвърдените и отстояващи представители на поколението от 80-те.