„Причастие“ – Любчо Иванов

СТАРИЯ КОРАБ

Забил изгнила желязна кърма

в скалите край днешния плаж

върху му приижда нова вълна

докосва го нежно и пак, и пак…

 

Години, от водата солена прояден,

във вълнения силни и тихите дни

стои тук самотен старият кораб,

не помръдва и в силните бури дори.

 

Кого чака с години до шумния бряг

безкрайно тъжната морска картина?

Край нея минава върволица от смях,

тичат дечица, момък прегръща любима…

 

И отвръщат от нея те погледи свои –

ръждива, грозна, участ безсилна…

Но ето за своя син се майка тревожи,

табела „Опасна зона!“ ясно се вижда.

 

И тука започва интересна развръзка –

детето започва да пита, иска да знае,

кой на кораба бил е, лято, зимъска,

кой и защо него тук потопил е…

 

Поглежда с надежда за помощ жената,

но разбира, че няма от кого да я има

и разказ започва, било е в тъмата,

мъгла непрогледна го отвела в скалите.

 

Последен пристан бил страшната гледка

на кораба силен с малък, но смел екипаж.

Последен го напуснал по дълг капитана

и много дълго стояли на коварния бряг.

 

Но после разбрали, че скалата разпрала

любимия кораб и влязла до трюма, уви.

Простили се с него и ето ти вечна забрава,

която той и до днес не ще да прости.

 

Когато порасна и като морето съм силен,

прошепва детето към нея с блестящи очи,

ще му помогна аз, ще го избавя от плен

и ще отплавам с него към далечни земи.

-Любчо Иванов, „Причастие“, стр. 112- 113.