Сиси - неочакваната императрица

Пленителен разказ за едно от най-интригуващите кралски семейства в историята, който хвърля нова светлина върху бляскавия двор на Хабсбургите и неговата най-незабравима императрица

В средата на XIX век владенията на Австрийската империя се простират от Австрия до Русия, от Германия до Италия. На престола на богатата и процъфтяваща империя, обединила много народи и несметни богатства  седи млад и красив император. И този император си търси съпруга.

// Second paragraph description

Династичният брак е уреден, кротката и благовъзпитана Хелене, братовчедка на императора, пристига в алпийския курорт, където трябва да бъде отпразнуван годежът им, съпроводена от петнайсетгодишната си сестра Елизабет - буйната, непокорна дъщеря на баварските планини. Тогава се случва непредвиденото – внезапно пламналата страст между Франц Йозеф и сестрата на неговата годеница помита всички предразсъдъци. Елизабет, още почти дете, но отличаваща се вече с красотата, която ще я превърне в легенда, става съпруга на императора и владетелка на огромната империя.

Петнайсетгодишното момиче, в плен на романтичната си любов, дори не подозира какви изпитания го очакват в студения, безразличен свят на виенските дворци. С един съпруг, посветил живота си на империята, под суровия, неодобрителен поглед на строгата свекърва, Сиси се чувства безпомощна, изоставена и отчаяна. И тогава идват изкушенията...

// Full Text excerpt

БУДАПЕЩА, УНГАРИЯ

8 ЮНИ 1867

 

– Ваше императорско величество, готови сме за вас.

Тя се обръща с леко кимване и махва елегантно с ръка.

– Време е да поема ролята – провира ръце през ръкавите. Копринената тъкан, умело скроена и ушита, пасва по извивките ѝ като излята. Мили Боже, но тя така и не е свикнала напълно с голямата тежест на тези дрехи. Сякаш са по-тежки от собственото ѝ уморено тяло.

Навсякъде около нея се суетят неспокойни лакеи и бъбрещи придворни дами, препиращи се като обзети от трескаво оживление пчели в кошера, който обкръжава тяхната незаменима предводителка.

– Разбухни ѝ полата!

– Внимавай с дантелата!

– Време е да вървим!

– Нима вече е време?

– Готова ли сте, ваше величество? – фризьорката на императрицата стои пред нея, вдигнала старинната корона: диамантите ѝ улавят проблясък от светлината на свещите. Короната е изящна като паяжина, и все пак достатъчно издръжлива, за да е оцеляла през столетията, надживяла царствените глави, върху които е била полагана. Ръце, вече балсамирани, коси, вече побелели и опадали.

– Готова – тя кимва и навежда брадичка, за да може короната да бъде поставена върху кестенявите ѝ къдрици – къдрици, считани за най-голямата скъпоценност в цялата колекция на Хабсбургите. Къдриците, които, мълви се, ѝ спечелили сърцето на императора.

След като короната е вече на мястото си, тя пристъпва напред и хвърля поглед към себе си в огледалото в цял ръст. Наистина представлява завладяващо видение; дори тя е принудена да го признае.

Роклята е от бял и сребърен брокат, обточена с нанизи от диаманти и зашита направо върху нея, за да обгръща плътно стройната ѝ фигура. Дълга пелерина от бял сатен покрива раменете, преди да се спусне като водопад към земята. Но това, което хората винаги искат да видят, е лицето ѝ, повече от която и да е пищна рокля или старинна тиара. Всички са чували за издължените ѝ очи с цвят на пчелен мед. За фино изваяните ѝ скули. За устните ѝ, устните, които императорът някога е обявил за „свежи като пресни ягоди“. Императорът. Сърцето ѝ се присвива смутено в гърдите. Господи, колко е уморена. Ще има ли нужната сила да преживее този ден?

На вратата се потропва, и сърцето ѝ отново прескача удар. Хвърля поглед нагоре, очите ѝ се стрелват към тежката дъбова врата. Кой от тях ще е от другата страна? Дали ще е императорът? Или ще е… той? Бузите ѝ се сгорещяват при тази мисъл, и тя се сгълчава. Дори след всичко, което е преживяла, все още почервенява като шестнайсетгодишно момиче при мисълта за него, при споменаването на името му. Даже мисълта за собствения ѝ съпруг не извиква такава алена руменина по бузите ѝ.

Вратата се отваря тромаво, с подобен на пъшкане звук, като ленив пазач, разбуден от среднощната си стража след твърде много бира. Тя го вижда в миг, а той вижда нея. Поглъща я с поглед. Досеща се от изражението му, че е успяла да го остави без дъх; той има изражението на зашеметено животно.

– Сиси – е единственото, което успява да каже. Вдига ръце, разперва ги широко, сякаш за да я придърпа към себе си. Но се спира, забелязал слугите, които се суетят наоколо.

– Ваше величество – той се покашля, за да прочисти гърлото си. – Готова ли си?

Тя си поема дъх, обмисляйки отговора. Дали е готова? Не. Предполага, че никога не е била истински готова. Това беше проблемът, нали? Но повдига брадичка и отмята рамене назад.

– Готова съм – отговаря тя с едно бързо кимване. Плъзва се напред. Полите на роклята се влачат зад нея – великолепието ѝ е твърде тежко за изтощеното ѝ тяло. Но тя въздъхва и продължава през стаята.

Вече ги чува от двете страни на стените. Не толкова отделните възгласи и викове, а приглушено, настойчиво пулсиране. Постоянно. Като разбиването на морските вълни в сушата: неумолимо, неспирно.

Той ѝ предлага ръката си и тя промушва своята през нея, меката ѝ плът се притиска към твърдата му униформа. Сега вратите се разтварят по-широко. Тя примигва, копнеейки да вдигне нагоре облечената си в ръкавица ръка. Да се предпази, да скрие лицето си от всички тези любопитни очи, насочени право към нея… Очи, които ще я изучават и поглъщат с поглед, сякаш е тяхно право да я погълнат. Тя кипи от онова инстинктивно, познато желание да побегне, да се измъкне. Но възпира порива си. Изправя се малко по-решително.

А после чува:

– Сиси!

Поемане на въздух. Един миг, за да си придаде увереност, когато се обръща към него.

– Време е.

И наистина беше. Най-сетне беше време.

 // Related book:
// Author blog id:blogs/authors/117309253