Спомен за сън

... Изглежда сякаш стиховете ѝ бързат напред и възрастта ги догонва. В първите класове на гимназията започва да пише стихотворенията, които постепенно ще съставят корпуса на единствената й книжка. Най-ранното е „Дъжд".

Неуместен дъжд има.

Сух и неразбираем...

И още:

...О, боже мой

– самотата е щастие!

Самотата е общуване с истината...

В дарбата за самота е най-разпознаваемото ѝ поетично родство – с поезията на Емили Дикинсън, с която общува от дете. Топъл, но хирургичен в детайлите, погледът

изследва направата на света и болката в тази направа. Меко и категорично оголва механизма му, приема го и го прощава. Екзистенциалната тревожност на тези стихове, стряскащата им битийна изпълненост ги прави да съществуват в някакво странно надвечерие, сякаш една лента се завърта наобратно и познанието предхожда събитията, които го пораждат.

...Аз само зная, че моето погребение

не ще състои.

Защото трудно се погребва този,

който е изравнил смъртта с живота

и живее и във двете.

... Нейният път се случва – продължава да се случва – в дълбочината, не по протежението на времето.

Яна Букова