Странност на ума

„Странност на ума” – елегия за Истанбул, панорамна картина на най-новата турска история и поглед към вътрешния свят на един щастлив мечтател

Нобеловият лауреат Орхан Памук работи над своя най-нов роман „Странност на ума” в продължение на 6 години. Това е историята на продавача на боза Мевлют, жената, на която той пише любовни писма в продължение на три години и техния живот в Истанбул. Едва дванайсетгодишен, Мевлют напуска родното си село и се озовава сред шеметната пъстрота на огромния град. Сред чезнещия в миналото стар град и светкавично издигащата се модерна метрополия се вие житейският път на Мевлют. Съпроводен от необичайните развития на една голяма любов, той си остава скромен продавач на боза, замечтан наблюдател на трескавите амбиции на света около себе си. Неговата лична история се разгръща на фона на ключови моменти от най-новата турска история като политически сблъсъци и военни преврати, които оформят съвременното лице на страната.

Мевлют винаги се е питал какво точно го отличава от всички останали, откъде идва неговата „странност на ума”. Религия, политика, пари – фокусите на човешките желания и мисъл – са основа на събитията, прелитащи покрай Мевлют, насочил собствените си търсения по-скоро дълбоко навътре себе си, отколкото навън.

Какво има по-голямо значение: това, което желаем или това, което ни е подготвила съдбата? Дали решенията ни определят ще бъдем ли щастливи или не, или тези неща зависят от обстоятелства извън нашия контрол? Романът „Странност на ума” се опитва да отговори на тези въпроси, докато обрисува панорамна картина на противоречията между градския и семейния живот, засягайки и вечно актуалната тема за мястото на турската жена в модерния свят.

Книгата е едновременно съвременна сага, разказана с колоритните гласове на многобройни герои, пъстра картина на житейските съдби на хората, променили облика на Истанбул през последните петдесет години, и хипнотичен разказ за духовни търсения и копнежи.

Бягството на Самиха
За какво живее човек?

ВЕДИХА. Следобед внезапно на прага на нашата стая се появи Самиха – със забрадка на главата и куфар в ръка. Трепереше.
– Какво става?
– Како, влюбих се в друг, ще избягам с него, таксито дойде.
– Какво?! Ти луда ли си? В никакъв случай! – Разплака се, но беше твърде решителна. – Кой е той? Откъде изникна тоя мъж? Виж, Сюлейман е страхотно влюбен в теб, в никакъв случай не вкарвай нито мен, нито татко в затруднение. Че как се бяга с такси?
Сестра ми, заслепена от любов, не можеше да говори от вълнение. Хвана ме за ръка и ме отведе в стаята, където отсядаха тя и татко. Върху масата старателно бе оставила гривната и забрадките с десен на лилави цветя и газели, които ѝ бе подарил Сюлейман. Посочи ми ги, без да пророни и дума.
– Самиха, татко, като се върне, направо ще получи удар. Знаеш, че взе от Сюлейман като подарък пари за зъбни протези и сума ти други неща. Нима ще му причиниш това? – Не отговори, гледаше някъде напред. – И аз, и татко до края на живота си ще живеем в срам.
– И Раиха избяга, но накрая всичко приключи добре.
– Да, само че никой друг не поиска Раиха, никой не беше се договарял за нея. Ти не си като Раиха, ти си много красива. Татко никому не е обещавал Раиха и не му е искал пари. Кръв ще се лее тук.
– Аз не знам нищо за някаква уговорка – отвърна Самиха. – Защо баща ми да ме обещава и да иска пари, без да ме е попитал?
Отдолу се чу клаксонът на таксито. Пристъпи към вратата.
– Самиха, знаеш го, нали, като кажа, че си избягала, Коркут седмици наред ще ме бие. Краката ми, ръцете ми ще посинеят, знаеш го, нали? Самиха?
САМИХА. Прегърнахме се и започнахме да плачем... Толкова жалех кака и толкова се боях, че...
ВЕДИХА. – Върни се в село с татко! – казах ѝ аз. – После ще избягаш! Сега цялата вина ще падне върху мен, ще решат, че аз съм го уредила. Ще ме убият, знаеш го, Самиха. Кой е тоя човек?
САМИХА. Кака ми имаше право.
– Чакай, ще освободя таксито.
Като излязох от къщата обаче, пак бях с куфара в ръка. Вървях към градинската порта и сестра ми, видяла през прозореца куфара в ръката ми, започна да ме умолява със сълзи на очи:
– Не отивай, Самиха, не отивай, мила моя сестричке!
Излязох през градинската порта и докато доближавах таксито, още не знаех какво ще направя и какво ще кажа. Мислех си да кажа: „Отказвам се, кака ми плаче.“ И тогава вратата на таксито се отвори и ме дръпнаха навътре. Не успях дори да се обърна и да погледна кака за последно.
ВЕДИХА. Насила вкараха Самиха в колата. От прозореца го видях с очите си. Извиках помощ! Настигнете ги, ще хвърлят вината върху мен! Бандити откраднаха сестра ми, помооощ!

// Related book:
// Author blog id:blogs/authors/6956080-