Възможните пътеписи на тялото

Ваня Ангелова пише за себе си - на спокойно разстояние от себе си. Тя забавя ли, забавя времето - и се оглежда като чужд човек. Нейното "аз" всъщност е отдалечено до "ти". И истините й са ясни и утаени, защото си знаят мястото. Стоицизъм и фатализъм на куп. Хладна етическа порядъчност - и упорство. Разголваща сдържаност. Тон - толкова равен, че докарва на писък. Тя е начетен човек - и общува с любимия чрез книгите, през горчивия морал на истинската култура. Чрез натежалата от годините памет за бохемство. Но и за бит. Общува самоиронично. Стаено. И саможертвено...

Тя чете многозначния свят. И в любовта остава много по-близо до себе си, отколкото е устремена към другия, защото знае как приключва всичко – всъщност, как никога то не приключва. Защото противоположностите вече съвпадат. Началото и краят са еднакви. Самотни. И нямат никакво значение. Затова в любовта тя приема другият да запълни с нея вакантното място. Може би е твърде зряла за друго.
Любимият ми цикъл от книгата е именно "Пропуснати обаждания".

Марин Бодаков, в. Култура

"Можем да прочетем тази стихосбирка като продължение на дебюта на Ваня Ангелова „Дъжд от китайски капки” (2003) – същото внимание към невидимите действия и състояния във всекидневието с почерк, който броди върху границите на любовното преживяване – ту хлътва в него, ту му се изплъзва, издевателствайки над сантиментализма. В тази книга обаче скепсисът е още по-настойчив и често става режещ – нож с две остриета, наточени в практиките на безмилостно (само)наблюдение. Любовта и самотата се случват насред собствената си невъзможност. Въздухът на паузите между шума от предмети и движения (всъщност между отделните редове) тежи от значения. Повечето стихотворения звучат като изведени от опита принципи на съществуването. Принципи на скулптиране на битие."

Пламен Дойнов
Литературен вестник, бр. 23/2010