Вийет

Трите години са вече изминали, денят за завръщането на господин Еманюел е определен. Есен е, той ще бъде при мен в края на ноември. Мислех си, че го обичам, когато отпътува, сега го обичам по друг начин, той е повече мой. Слънцето минава през своето равноденствие, дните се скъсяват, листата вехнат, но той си идва. Нощем падат слани, ноември е изпратил мъглите си да ги причакат тук, вятърът подхваща есенните си жалби, но – той си идва. Небесата тегнат тежки и тъмни – от запад иде ураган; облацитесе вият в причудливи форми – сводести огромни сияния;утрините се раждат в блясък – победни, тържествени, пурпурникато царстващи властелини; небесата представляватедин огромен пламък, тъй бурни са, напомнят сърцевината накърваво сражение, тъй алени, че посрамват Победата в нейнототържество. Познавам някои поличби на небето, изучаваласъм ги още от детството си. Господи, бди над тозикораб! О, боже, пази го! Тук спирам – спирам веднага. Казах достатъчно много. Не искам да тревожа кротките, добри сърца, нека слънчевото въображение да съхрани надеждата. Нека си мислят за насладите на радостта, родена отново из дълбините на големия ужас, за възторга на спасението, за чудотворния отдих след мъките, за блаженството на завръщането. Нека си представят брачен съюз и щастлив по-нататъшен живот.